Между небето и земята
душата не избира пристан.
Тя е птица,
която помни хоризонта,
дори когато
крилете ѝ тежат от дъжд
и синевата на небето
е само спомен блед.
Тя знае,
че изгубването ѝ в пространството
е само тихото начало,
на едно завръщане
и е среща пак с човека,
когото времето не е успяло да отнеме.
Знае птицата –
докато слънцето над нас изгрява,
надежда има,
че и ние ще намерим своя изгрев.