Художникът рисуваше планината. Рисуваше вдъхновено. Картината бе погълнала цялото му същество. Пейзажът изглеждаше напълно завършен, след последната мазка която нанесе. Отдръпна се да погледне картината отдалече. Получаваше се една правдиво изобразена красотата на планината. Неговата планина, в неговия стил. После погледна другите картини подредени в ателието. Да, беше постигнал това което трябва. Пейзажът не отстъпваше на нито един нарисуван преди него. И все пак имаше нещо което предизвика смущението му. Същата планина, в същите тонове, прецизно изписани форми, балансирана композиция , но...
В картината нямаше нищо ново. Това той многократно беше постигал и досега. Искаше да види в нея крачка напред в търсенията си като художник. Искаше, но не, в това платно не виждаше такова нещо. Погледът му помръкна от тази констатация, по лицето му пробяга сянката на неудовлетворението. Тя после предизвика крива усмивка, а след това без много да му мисли, грабна шпаклата и изстърга с замах боята на нарисуваното.. Резултатът от това действие още повече го ядоса. Взе парцала в който триеше четките и замаза с него всичко. Оказа се недостатъчно – грабна в яда си най-широката четка която имаше под ръка и я развъртя яростно по прясната боя положена на картината. После хвърли четката и седна на стола пред статива с безсилно отпуснати ръце.
И в този момент звънна телефонът.
– Да – прозвуча по него глас който той не разпозна като свой.
– Чичо, ти ли си? – обади се насреща детски глас.
Беше племенникът му.
– Аз съм, кой друг може да е на моя телефон? – отвърна малко троснато художникът. Не сме се чували скоро – смени той тона на гласа си.
– Какво правиш? Зает ли си?
– Бях. Рисувах, но спрях. – Ти как си?
– Скучая. Исках да те попитам дали може да отидем с тебе да хапнем сладолед. Откога ми обещаваш.
Това беше добър повод да се махне оттук и да се дистанцира от проблемите с живописта.
– Защо не. Ела в ателието и ще излезем заедно.
Докато чакаше момчето да дойде се загледа отново в размазаните тонове по платното пред него. Видя му се, че на места са се получили нежни преходи на цветовете, без да ги търси. Такива не би могъл да постигне с целенасочено усилие. Те бяха плод на случайността. Стори му се, че може малко да пипне някои места, за да стане още по-добре. И хвана четките.
После се отказа. Получаваше се някаква абстракция която не знаеше как да назове. Нямаше нищо в нея освен онази нежна мекота, само някакво бодро настроение.
Седна пак срещу платното. Хем имаше картина, хем нямаше. Как можеше да назове една толкова неопределена картина.
В този миг на вратата на ателието се позвъни. Предположи, че докато рисуваше племенникът е дошъл. Избърса ръцете си от боите и отиде да му отвори.
– Ето ме! – засмя се момчето насреща му. – Ти готов ли си да вървим?
– Само да се измия и да хвърля престилката.
– Може ли да видя какво рисуваш?
= Може. Днес не ми провървя. Размазах това което бях нарисувал. Не го харесах.
Момчето се изправи пред злополучната картина. Погледна я един миг. В очите му проблесна озарението на деня. След кратка пауза, то се усмихна и каза:
– О, чичо! Досега не съм виждал някой да е нарисувал толкова добре тишината.
След тези думи на племенника, художникът се върна пред картината. Погледна я сега с други очи. В тях пробягаха искрици ва радост.
– Не бях рисувал скоро абстракция. Ела, да те прегърна сега ръцете ми са чисти. Да вървим! Ще те черпя с двоен сладолед!
И двата напуснаха бързо ателието.
В него остана само тишината.