Анастас живееше в село Долно Нагоре. В него все още не се беше раждал изобретател. Затова той реши да запълни тази ниша. Събра всички чаркалъци, които му попаднаха в ръцете, и започна да майстори. След усилена работа успя да сглоби нещо, което сам не знаеше какво е.
Когато съседът му мина край него и попита какво е това, Анастас гордо каза:
— Това е автоматичен уред за нищо!
— И какво прави този странен уред?
— Абсолютно нищо. Но го прави автоматично.
— Аха, значи предстои да видим. Че малко ли са службите в селото, които нищо не правят, ами сега пък и такава машина ще има. А кой ще я обслужва?
— Ще помисля — обеща Анастас.
На другия ден да види машината дойде кметът на селото.
— Да знаеш, целият квартал говори за нея!
Така Анастас най-накрая стана известен.
— Момче, ти ли го направи?
— Аз!
— Много добре. В селото отдавна имахме нужда от такъв уред. Предстои да сложим нов часовник на часовниковата кула на площада. И ще назначим човек, който да го пази.
— От кого? — попита Анастас.
— От всевъзможни посегателства.
— И какво общо има това с мен?
— Мисля, че след като си конструирал този уред, можеш да поемеш службата. Ще пазиш часовника с него.
— Добре. Кога мога да започна?
— Още утре.
Така Анастас стана хем изобретател, хем пазач на часовника едновременно.
Но още на първия ден часовникът спря.
— Това нормално ли е? — попита Анастас.
— Ако е нов, да — отговори кметът. — Той още се адаптира към реалността.
Тогава Анастас реши, че задачата му е философска, а не механична.
Седеше на пейката под часовника, лъскаше уреда и му говореше:
— Хайде, върви. Не се прави на интересен. Всички сме така.
После вдигаше глава към стрелките:
— Ще излезе, че си по-мързелив и от моя уред, който нищо не прави.
След седмица часовникът пак не тръгна. Затова селяните свикнаха събрание.
— Трябва да се вземат мерки — каза един.
— Какви? — попита друг.
— Не знам. Но щом има събрание, значи трябва да има мерки.
След дълги разисквания решиха да боядисат пейката под часовника.
Часовникът не тръгна, но пейката изглеждаше значително по-добре.
След още няколко дни пристигна комисия от общината.
Комисията огледа часовника.
После огледа Анастас.
После огледа уреда.
— Този уред какво прави? — попита председателят.
— Нищо.
— А защо е толкова голям?
— За да може да не прави повече.
Комисията обсъжда въпроса почти час. Накрая заключи, че уредът изпълнява предназначението си без забележки.
Минаващите през площада хора започнаха да уважават Анастас. Не защото часовникът работеше, а защото никой друг не издържаше да стои толкова дълго, без да прави нищо.
След месец часовникът тръгна. Но показваше грешно време.
След два месеца започна да изостава с три часа.
След три месеца хората просто започнаха да питат Анастас колко е часът.
Той свиваше рамене.
— Колкото решиш, толкова е.
И това се оказа най-точният отговор в селото.
Някои дори започнаха да си сверяват часовниците по него.
Един ден двама съседи се скараха.
— Анастас каза, че е два часът!
— На мен каза три!
— Значи лъже единия от нас!
Анастас ги изслуша внимателно.
— И двамата сте прави. Просто сте в различно настроение.
Съседите останаха доволни и спорът приключи.
Един ден дойде проверка от града.
— Тук има ли проблем с часовника? — попита инспекторът.
— Няма проблем — каза Анастас. — Той просто не е съгласен с времето.
— С кое време?
— С нашето.
— А какво е това в ръцете ти?
— Уредът, с който пазя.
— Как действа?
— Не действа никак.
— Тогава защо ти е, след като нищо не може да прави?
— Защото аз знам това. Но посегателите не го знаят.
— Много хитро — похвали го инспекторът.
Проверяващият си тръгна объркан, но написа в доклада:
„Ситуацията е под контрол, макар и концептуално.“
След време уредът получи собствена табелка:
„Уред за нищо. Работно състояние.“
Никой не знаеше как точно се проверява дали работи, но всички бяха съгласни, че работи отлично.
Години по-късно часовникът още стоеше на кулата. Никой не го гледаше, но всички знаеха, че е там — като напомняне, че времето не винаги се мери. Понякога се преживява.
Анастас остаря на пейката под него като изявен пазач.
Когато го попитаха дали е бил доволен от службата си, той винаги отговаряше с достойнство:
— И още как. За по-добра не можех и да мечтая. А и просто нямаше кой друг да пожелае тази служба.
А след време уредът за нищо стана най-важният експонат в музея на село Долно Нагоре.
Под него стоеше надпис:
„Единственият уред в света, който през целия си живот не се повреди. Защото никога не е работил.“