Все още е сезонът, в който желанието да отидем на красиво незабравимо място не ни е напуснало. Стремежът за красивото е заложен в човека от сътворението. От самото начало. Но какво всъщност представлява истински красивото? За някои то е външната красота – красивите дрехи, добре изглеждащата къща, скъпата кола и т.н. За други е вътрешната красота – нравствеността на човек, вътрешния климат в дома, уюта, хармоничните взаимоотношения, кола пълна с глъчката на децата.

Разбира се, съчетанието на външната с вътрешната красота със сигурност е за предпочитане. Но идвало ли ни е някога на ум, че има и една друга по-различна и необяснима красота? Трудно разбираема и още по-трудно възприемчива. Красота, която не се вписва в категориите на нашите ограничени земни представи и виждания. Красота, която за повечето умове би била определена като нещо некрасиво. Грозна красота. Красота предефинирано-класифицирана за отблъскваща и неприемлива. Коя е тази красота?

Можем ли да наречем красиво, стремлението да погледнем мисловно на състоянието на сърцето си. Тук не говорим за кардиологичен преглед, а за съвест, за себеоценка. Да погледнем навътре във вътрешното, така да се каже. Да опитаме да видим реално, непредубедено и максимално безпристрастно мотивите задвижили нашите избори, решения, преминали в по-късен етап в действия. Можем ли да се опитаме да бъдем честни, искрени и открити пред себе си? Можем ли, когато видим грозното, злото в нас да го назовем с истинското му име? Можем ли да видим най-големия си проблем, най-страшния си предател, най-опасния си враг и да признаем превръщането му във идол.
Врагът наречен АЗ, самовлюбения, изискващ поклонение, арогантен АЗ, който много добре умее да манипулира и да ни вкарва в комфортната зона на самозаблудата. Под предлог, че вършим добрини, че помагаме на другите, че не сме злодеи и прочие и прочие.

Добре де, но какво красиво има тук, за каква красота се говори в тези редове. Точно така, в егоизма в издигането на АЗ-а и неговите подмолни ходове няма нищо красиво, нищо привлекателно, нищо насърчително. Но в тази грозна наглед картина можем да видим красота. Красота, която идва от реалната откровена преценка, започваща с кратко самопризнание. Доброволно самопризнание. Да, аз наистина съм ужасна. Не мога сама да се справя със злото в мен.

Хубавото в тази мрачна действителност е назоваването на нещата такива каквито са. Изповедта, че имам проблем е първата крачка да съзра истината. Тя прокарва първия лъч надежда и шанс картината в живота ни да се промени. Осветяването на живота ми чрез истината, носи истинска надежда. Как обаче да стане това? Като призная, че съм в безизходица, че гордия, напомпан АЗ не може да ме измъкне от блатото, колкото и да се перчи и претендира, че има такива способности.

Кой може да ми помогне тогава? „Красота ще спаси света“ е казал някой. Коя красота обаче? В ума ми изниква най-великата истинска картина, разкриваща същността на грозната красота. Това е онази картина, която пресъздава бичуването, оплюването, разпятието на Божия Син Господ Исус Христос. Няма по-страшна, жестока и потресаващо грозна картина от тази на предателството, скалъпения процес, и изключително мъчителната смърт. Смъртта на Господ Исус Христос. Първия победител над АЗ-а във всичките му видими и невидими форми. Да. Исус победи АЗ-а. Той нямаше проблем и за миг не се поколеба да остави небесната слава, за да дойде на земята в човешки образ. Не е ли величествено, не е ли истинско красиво? Бог слезе от небесата, за да спаси човека, сам премина през най-долни унижения, разкъсваща самота, човешко презрение и отхвърляне. Да, Той дойде да спаси всеки един, който повярва, че Той е помазаникът, определен за нашето спасение. Неговата кръв се проля, за да ни очисти, да ни измие и освободи. Възкресението Му заяви нашето спасение. Спасение от собственият ни бунт и безбожна арогантност. Спасение от подлостта. Спасение от разрушителната самовлюбеност. Единствен Христос подарява вечен живот и победа над смъртта.

И ето грозното видяно като красиво. Поправям се веднага, не като, то е красиво. Толкова красиво, че чак плашещо. Необяснимо красиво. Кой може да обясни тази животворяща, спасителна красота. Красотата на една неизменима, целенасочена всеотдайна, вечна, истинска любов. Любовта на Бог към човека. Красота, която ни води на най-вълнуващото красиво място. Място, от което не искам никога да си тръгна.

Все още е сезонът, в който желанието да отидем на красиво незабравимо място не ни е напуснало. Мислиш ли, че вече е късно за едно съдбоносно пътуване? Аз мисля, че сега е момента.