Човек трябва да има място, на което душата му да се завръща за почивка.
Моят дядо го наричаше "завет".
Беше едно малко възвишение над селото, преди града, където пътят свършва и започват безкрайните добруджански ниви. Там имаше един самотен дъб.
Един ден дядо реши да скове пейка под него. Аз му помагах - държах колчетата, докато той ги набиваше. Бяха криви и се смеех, че ще падне.
– Дядо, защо точно тук? Тук няма нищо - попитах го.
Той избърса чело, седна да пробва дали държи и каза:
– Ей за това, че няма нищо. На човек му трябва едно такова нищо. Място, дето не го търси никой. За да може да се намери сам.
Разбрах го много по-късно, когато животът ме разпиля.
Една събота се озовах там сам. Дъбът си беше на мястото, пейката също - поизядена от дъжда, но още държеше. Седнах и вятърът, който мирише на жито и далечно море, издуха шума в главата ми.
Разбрах, че дядо не си беше направил пейка, за да сяда. Беше ми оставил място, където да се намеря, когато се изгубя.
Мина се време и се върнах пак. Този път не сам. Доведох сина си, а той водеше своя син.
Едното колче вече беше изгнило.
– Ще падне - каза синът ми.
– Ще я оправим - казах аз.
Бях донесъл две нови колчета и талпа. Малкото ги държеше със слабите си ръчички, точно както аз някога.
– Дядо, защо точно тук? - попита ме.
И му отговорих с неговите думи:
– За да има къде да се връщаш, когато светът ти стане тесен, чедо. Тук душата има място да си почине.
И тримата седнахме. На кривата, но здрава пейка, можеща да издържи човек, че даже и трима.