В най-тъмните нощи месечината късно изгрява. Нагазваш в малките часове, а тя тогава се сетила. Успала се като младоженка след първата брачна нощ. И сега какво – само пречи на тъмнината да напълни всичките си празноти.
И едва в тези часове нощта пуска от клетката си съня. Защо? Дали пък не е заради това, че напълно щастлив човек само насън можеш да видиш. Поне в съня е възможно да се случи. Не че той мисли така, защото е нещастен, но така разбира живота, а затова, че така му харесва.
Беше получил благословията да остарее. Това малко ли е? Какво повече да иска от живота. Въдица има и то не една, риба в реката не липсва, а колкото време му е останало, все е свободно.
Протегна ръце към огъня. Не защото очакваше да се стопли. Топлината вече избягваше приятелство с тялото му, както и кожата му с това на слънцето. Все не може да се начуди, защо вътре в него е все студено.
А то нощ като нощ ли е? Дълга и студена, сякаш няма петли да я прокудят. Не беше се виждал с хора от седмица време, а може би и от по-отдавна. След време човек спира да брои дните, в които никого не е виждал и никой не го е потърсил.
До него стоеше непобутнатата му скромна вечеря – два печени царевични кочана на жарта, добре посолени, за ситост.
„Колко му трябва на човек като мене, дето нищо не върши през деня, а само клечи с въдицата на брега на реката. Два, три залъка, колкото да преживява. Някога работех много и тялото искаше много и богата храна, разнообразна. Пък сега – хлебец, млекце… То и зъби не ми останаха. С какво да се храня?“
При успешен риболов хапваше и риба, но имаше и такива дни, в които и да хванеше някоя, откачаше я от кукичката и я хвърляше обратно в реката. Просто искаше да има какво да прави. Но беше доволен, че краката го държат още и можеше да слиза до реката.
„Живот като живот – какво да кажа. Видял съм и хубаво, и лошо в него.“
Абе, хубав си е той животът. Аз дали го заслужавам?
Усети по някое време, че студеното се качи по гърба му и притъкна главните в огъня да го засили. Едва сега усети присвиване в празния си стомах и посегна към кочаните с царевицата. Бяха студени и станали твърди. Захапа единия, но на лицето му се изписа гримаса.
Бръкна с уста и извади падналия зъб от малкото му останали. Хвърли го в огъня, нажабури се с вода и махна с ръка.
– Добре ми служи дотук, но на всяко нещо идва краят – каза си.
Извади ножчето си и настърга зрънцата от кочана. Напълни с тях шепата си и започна търпеливо да дъвче, доколкото можеше.
„Нощ дълга – дава време и за сън, и за будуване.“
От към гората долетя гласът на улулица.
„Има и други да не спят като мен.“
Някъде над него се чу тежкото раздвижване на криле. Сухият клон на върбата се залюля и Станой вдигна глава.
На него беше кацнала улулицата. В големите ѝ очи се отразяваше светлината на месечината.
Погледаха се.
– Пак ли будуваш? – каза тихо Станой. – И ти като мене.
Птицата наклони глава, сякаш го слушаше.
И този глас го върна във времето на детството. Спомни си как се страхуваше, когато нощем чуваше този тайнствен глас на нощната птица. Кой знае защо тогава си я представяше като огромно крилато чудовище, от което всичко живо се страхува.
Баща му после трябваше дълго да го успокоява и да му казва, че това е дребна и полезна птица. Но в страха си той не му вярваше. Чак когато след време батко му успя да хване една, я видя. Дори и тогава не успяха да го убедят, че тази сравнително малка птица може да издава толкова страшен звук.
След още време се убеди, че е така, но неприятният спомен още живееше в него.
Сега я гледаше и не можеше да разбере от какво толкова се е страхувал някога.
– Ех, колко страх брах от тебе като хлапак... А то какво било – една малка птица, дето си знае нощта.– През деня ще си намериш някоя хралупа и ще заспиш. А аз ще седна край реката. Ще чакам плувката да потъне. Пък ако ме напече слънцето, може и аз да подремна.
Улулицата остана още малко на клона.
Две безсънни същества посрещнаха края на нощта.
После тя разпери криле и отлетя към гората.
Месечината беше закъсняла, но пък се окъпа в утринната река.
Първият петел пропя.
Станой се изправи бавно, взе въдицата и погледна към реката.
– Е, доживяхме да посрещнем и това утро.
Усмихна се, преметна въдицата през рамо и тръгна към брега.
– Сега рибата да му мисли.