Опашката настъпих на змията.
И после жал ми стана. Ей така
помилвах я, прегърна ми ръката
и ми прости неволната тъга,
която причиних и. Стара рана
тя имала е и преди това.
Настъпваме, какво ли ни остана
когато сме навирили глава
и нос нагоре вирнали сме също.
Не виждаме върху кого вървим.
Това дали ли прави по-могъщи
или заблуда си е като дим,
уж има го, но да го хванеш няма.
Очите ми отвори ти, змия.
Човешко да сгрешиш е, после само
главата свеждам и така вървя.