Вечерта постепенно изместваше деня от мястото му. Тежките сенки бавно пропълзяваха нагоре към билото на планината – билото, което той познаваше до последния камък. Беше израснал с тази гледка. По него бе преминала младостта му с овцете, по него бе изминал и животът му. Виждаше всичко това дори със затворени очи.
Там, под високата скала, в края на гората, до голямата поляна, се намираше овчарникът му. Оттук покривът не се виждаше, но той знаеше точно къде е, скрит зад завесата на дърветата.
Вечерникът леко полъхна откъм близкия връх. Скоро щеше да се стъмни. Той обичаше тихите вечери в планината, когато стадата се прибираха. Обичаше песента на звънците, поемана и връщана от ехото. Виждаше се с гега на рамо, как крачи след овцете и усеща вярното присъствие на кучето до себе си.
Изпитваше особено удовлетворение, когато денят бе преминал в труд, стадата се завръщаха от паша, а след това идваха часовете за отдих. После се спускаше вечерта с огъня и вечерята. Един след друг просветваха огньовете по склоновете на планината. Така тя продължаваше живота си. По тях разбираше кой се е прибрал по-рано и кой е закъснял. Струваше му се, че чрез тези огньове звездите разговарят с планината.
Вятърът събори една шишарка от високия бор, под който стоеше. Той я взе и се загледа в нея. Спомни си как като дете тичаше по склона, събираше шишарки в торбичка и вечер с тях лесно разпалваха огъня. А когато сам си се потрудил за този огън, после усещаш топлината му по друг начин.
Сега, докато държеше шишарката в ръка, си помисли, че всяка нейна люспа прилича на изминала година, на преживяна радост или болка. А празните пространства между люспите сякаш го гледаха с лицата на пропуснатите неща. На неизвървените пътеки. На думите, които е трябвало да каже, и на онези, които е било по-добре да премълчи.
Вятърът стихна така внезапно, както се бе появил. Сега ясно чуваше плисъка на близкия поток. Някога пиеше вода от него – нещо, което днес не можеше да си позволил. В горещите летни дни тази вода му се струваше най-хубавата на света. Навярно жегата и умората ѝ придаваха този неповторим вкус.
Някъде в далечината прозвуча протяжната мелодия на кавал. Звучеше като зов към нещо неосъществено. А може би към нещо безвъзвратно отминало, което свирещият все още чакаше да се върне.
Някога и той обичаше вечер, след работа, да посвири на своя кавал. Край огъня свиреше уж за себе си. Денем свиреше на овцете. Те го слушаха така, сякаш разбираха какво им разказва инструментът. Знаеше, че и вечер го слушат, но понеже не ги виждаше, си въобразяваше, че музиката остава само между него, огъня и нощта.
Тогава от къщата дотича внучето му.
— Дядо, какво правиш тук?
— Гледам планината, чедо.
— И какво виждаш, като я гледаш?
Старецът се усмихна.
— Виждам как миналото иска през мен да прескочи в бъдещето.
Детето се засмя.
— Не разбирам.
— Ще разбереш, като му дойде времето.
Момченцето хвана ръката му.
— Мама каза да идваш да вечеряме. Масата е сложена.
— Добре. Да вървим. От чистия въздух, знаеш ли как огладнях!
Овчарят сложи тежката си длан върху рамото на момчето и двамата тръгнаха към къщи, откъдето вече се носеше миризмата на топлата вечеря.